Реквием за отминалото лято
Не, това не е свободно съчинение на тема „Как прекарах миналото лято“… Не е очерк или коментар… Това е разказ за децата на 90-те… Да – разказ за нас и онези, които отлетяха към небето, защото там вече няма болка…
…Отдавна, ама наистина отдавна, не съм писал нещо с дясната си ръка, химикалка и лист втора употреба..
Ние, увжаеми, сме Вашите деца. Децата, които искаха да опитат от всичко и, о повярвайте ми, успяхме. Казват, че да живееш дълго, трябва да живееш бавно… е… ние не се научихме. Живяхме на скорост, живяхме щастливо, и още го правим, или поне малцината от нас, които останахме… Нямаше нищо героично в това, което правехме, но сами за себе си бяхме добри…
Свободата, скъпи ми Санчо, е илюзорно понятие, което само задължава… Ние бяхме волни… защото – да – воля се иска, за да бъдеш човек. И докато Вие, господа, създавахте стените, които ние всячески се опитвахме да разбием с главите си, ние търсехме Свободата… Често намирахме Свободията и някой от нас кривваше, завинаги… понякога срещахме Апатията и Меланхолията и други си вземаха „Сбогом“ с нас… Други отнехте ни Вие, а трети взе ни Съдбата…
…Малко след нашата Пролет, дойде Лято… със цъфнала ръж… И ние тичхме по полята и гонехме Михаля със смях… Китари отекваха тук-там, а ние се влюбвахме, разлюбвхме, обичахме, мразехме, страхувахме се и вършехме „геройски бели“… Нямаше нищо героично в това… Някои станаха сериозни… хванаха Михаля за шлифера и отидоха някъде – и аз вече не зная къде… Но да си дойдем на думата – други останахме…
…Още виждам усмивките – млади хора, огромен потенциал. Друго не помня – помня усмивките. Подарени мигове на истинско щастие – щастие, че този отсреща спи неспокойно – както и аз… Имаме снимките – застинали мигове на върховно доволство, но къде ли са птичките? Отлетяха отдавна от нас…
Аз, скъпи мои, съм чиновник – такъв станах накрая… няма нищо героично в това… но помня усмивките и често това ме държи…До китарата (със скъсана струна) прашасва чисто нов пакет струни и не съм писал нищо, кой знае от кога… Понякога, както днес, когато отеква тропота на буците, по някой нов капак, се връщам в Лятото… и цъфналата ръж… А някои хванаха Михаля за шлифера и стискат здраво… ей, ще го скъсате…
…“Не правете така – няма нищо героично в това“ – крещи сърцето ми… Но вятърът спира ли, когато увехнат листата…
„Пази се“ ми казваше брат ми… а теб кой те опази… братле… Няма ги вече усмивките – отлетяха и те – бог знае къде…
А ти Лято – „Ти отлетя… и слънцето угасна“*
…Приятели, моля, не отлитайте… НЯМА НИЩО ГЕРОИЧНО В ТОВА…
*А. Прокопиев – „Умиращата песен“